Иглика Николова – Ступак
С аромат на ванилия
Разказът е отличен на 4-то място в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2012, поощрителна награда от журито на екипа на сп. „Сборище на трубадури“.
Инженер Иванов обичаше ванилия. Още щом се върна от обедната почивка, мисълта за любимия аромат го направи почти неработоспособен и мислите му непрекъснато отскачаха към малкия сладкарски цех на Екзарх Йосиф, към който щеше да се отправи веднага след като античният радиочасовник на перваза покаже 17. Коефициентът му на полезно действие в следващите четири часа се ограничи до две апатично начертани линии с обща дължина по-малко от 30 сантиметра.
Беше валяло и на излизане от потискащата административна сграда Иванов стъпи в огромна локва до тротоара, като хубаво напои левия крачол на паталона си, но въпреки това измина двайсетината метра до старата шкода с леко сърце. Изстиска колкото можа от калната течност върху изтритата гумена постелка и се отправи към сладкарничката. Спря на инвалидно място и три минути по-късно излезе от бараката с картонена кутия ванилов кекс и широка усмивка, която и километър тирета с евтин туш на чертожната дъска не биха могли да изтрият.
Инженерът се опита да се съсредоточи върху шофирането, но нежната миризма на ванилия от задната седалка гъделичкаше носа и въображението му. А и колите мърдаха едва-едва в обичайното задръстване по пътя към дома. Отне му повече от двайсет минути да стигне до мостчето на Черковна. Тук движението бе дори по-натоварено от обичайното, тъй като северното платно бе частично заето от оградата на огромен строеж. Шофьорите трябваше да изчакват насрещния трафик, докато нервите им не издържат и с отчаяно натискане на клаксона и ляв волан заложат всичко на чувството за самосъхранение у колегата срещу тях.
Радиото в колата бе намалено почти докрай, Иванов харесваше машинния шум, в това число и неравноделния такт на плахия двигател на шкодата, който с всяко изпомпване на цилиндрите нашепваше мисли за основен ремонт. Внезапно инженерът се озова в мехур от празно пространство, което сред задръстването означаваше да няма никой долепен до задната му броня и да е в състояние да види стоповете на колата пред себе си. Тогава го чу. Мощно скърцане, последвано от писък на разкъсващ се метал, който се извиси над обичайния градски звуков фон. Противотежестта на един от циклоповите кулокранове, които дори в този късен час работеха на близкия стоеж, в разрез с всякакви норми за строителна безопасност надвесена на близо 30 метра над платното, се бе откъснала и полетяла надолу. Десетки тонове железобетон във формата на трипластово кубче смърт с висока плътност летяха точно към колата на Иванов.
Инженерът бе застинал в купето и миг преди да се превърне в нацепени костици и смесени с антифриз и евтин бензин телесни течности, в носа му с неподозирана сила нахлу мирисът на ванилия. Сякаш обонятелният му орган бе свързан директно с краката, защото без да извършва каквато и да било мозъчна дейност, Иванов здраво настъпи педала на газта. Успя да измине три-четири метра, преди огромният бетонен блок да се стовари непосредствено зад шкодата. Еднометрово парче арматурно желязо сряза като с бръснач левия му заден мигач заедно с част от капака на багажника. В пристъп на облекчение той си помисли, че основният ремонт ще включва и тенекеджийски услуги, след което избухна в плач за първи път от осем години и захлупи лице на волана.
Тази вечер Иванов се храни като за последно, а ваниловият кекс бе идеалният завършек на онова, което му се стори най-прекрасният ден в живота. Ако знаеше, че избегнатият инцидент наистина ще се окаже върховата точка на битието му, сигурно щеше да си вземе още едно допълнително парче.
Преди да заспи, инженерът си даде прозаичното обещание да се наслаждава на всеки следващ ден, което се оказа по-трудно за спазване пред чертожната дъска, отколкото бе предполагал. Три месеца след инфарктното избавление Иванов забеляза първото черно петно на десния си глезен, а след още два направи едно от редките си посещения при семейния лекар.
Болестта на Бюргер – прогресираща тромбоза на малките съдове в крайниците, била често срещана, но подценявана, както му обясни назидателно един млад доцент с физика на шампион в смесените борби от Медицинска академия. В крайна сметка инженерът се размина с три отрязани пръста на крака, а прогнозата бе доста оптимистична – след като спря алкохола и цигарите и мина на строг хранителен режим, се очакваше в следващите пет години да избегне сериозните ампутации.
Наесен синът му се ожени и Иванов сновеше с доволна усмивка около масите с дъвчещи роднини, като накуцването му почти не се забелязваше. Преди годината да е свършила, младежът падна от бояджиската стълба докато освежаваше тавана на отдавна пазената за младото семейство гарсониера, в която преди години сред миризма на урина приключи живота си майката на Иванов. От височина около метър и половина не е трудно да се отървеш невредим, но синът му успя да увреди безвъзвратно хипоталамуса си и загуби всички вазомоторни функции плюс говора и контрола над отделителните си органи.
Съпругата на инженера, малко нечестно според него, го напусна два месеца по-късно с помощта на масивен инсулт. Същото се случи и с точещия лиги негов наследник, само че вместо кръвоизлив причината се оказа млад учител по френски от съседния блок.
Здравната каса поемаше надницата на медицинската сестра само отчасти, така че Иванов мина на половин работен ден, за да може да бърше челото и да поднася лъжичката със супа на мучащия си син. Този път обаче отдели пет минути, за да си купи любимия ванилов сладкиш на път за вкъщи – заслужаваше го.
Изхвърли огромния, нелеп памперс в найлонов чувал за боклук и го запечата, макар да знаеше, че никога няма да се отърве от миризмата на фекалии и гнусното етерично масло, с което разтриваха сина му веднъж седмично, за да не се покрие с ранички и струпеи. Докуцука до масата и седна пред сладкиша. Избърса потта от челото си и носът му се изпълни с аромата на ванилия. Иванов посегна към кутията и… внезапно в ръцете му се озова волана на шкодата, която бе принуден да продаде, за да плати последната сметка за парно. Чу мощно скърцане, последвано от писък на разкъсващ се метал. Инженерът съсредоточено стовари с всичка сила крака си върху спирачката и по лицето му се разля доволна усмивка.
Иглика Николова – Ступак е на 24 години. Живее в Англия от 5 години. Омъжена за французин. Майка на 2-годишно момченце. В момента учи магистратура по литература в The University of Essex. Специализира американската литература и най-вече Хемингуей. Освен това се интересува от френски модернизъм, а разказът „С аромат на ванилия“ е вдъхновен от Марсел Пруст и идеята му за конструкцията на личен, субективен свят с помощта на нашите сетива.